Поезия

    Там, при паяците. Където е тъмно. В килера на душата ти. В килера на душата ми. Между миналогодишните бурканчета със сладко от зелени смокини и малиновото вино от ненастъпили още лета. В шрьодингеровото пространство, където се случва колапсът на вълновата ми функция. Където съществувам, без да липсвам сама на себе си. Където консистентността е естественото ми състояние. Където шрьодингеровите паячета сънуват шрьодингерови котки. Където е самоподобието на фракталите. Където съм непрекъсната навсякъде без да съм диференцируема никъде. Където у мен не живее нищо хищно. Където недописаният трактат за квантовата физика на цирка лежи захвърлен, нападнат от глутница слънчеви зайчета. 
  Там, където да мълча до теб, докосвайки те с някой крайник, е поезия, а не проза.

Безнадеждно

От пръстите ти идва тишина.
А есен е. И нещо се обърна.
Виновна ли е вещица една
че в бяло зайче някак вчера се превърна?

Червената коса със скреж покри.
И с вятър, сняг, мълчание и нежност.
Прибра си брадвата. И скиптъра покри.
Червило сложи. Слънце. Центробежност.

Извади си тетрадката (червена)
и методично я извеза в бяло.
"Дори и пак да бъда наранена,
какво пък, то и мойто се видяло..."

Откъсна листи с някакви отвари,
затвори всички тайнствени гърнета.
Премете после тъмните хамбари
и скри в земята луковици на лалета.

Написа приказка, за залеза разказа,
и колко я боли да е сама.
И после тя на вятъра показа
как може да извика зимата.

И чака, чака, чака много дълго.
И плака, само малко, хей така.
И бързичко сълзите си избърса,
помоли "Нека дойде пролетта".

И тялото й се обви с листа,
а вените дървесен сок изпълни.
Виновна ли е тя и за това,
че в цвете вместо в зайче се превърна?

...
Как духа вятър в празните ъгли
и мисли есенни в ума прегръща.
И колко вещици са пак така сами,
и колко много искам да се върнеш....

А дотогава....

 

photo credit: "Fear" in stone via photopin (license)

 Не ме е страх от твоето "Не". Нито от твоето "Да". От "Може би"-то ти също. Не ме е страх да попитам, поискам, дори да настоявам. Страх ме е от друго. Да не скъсам някоя тъничка нишка, плетена от малко паяче в прашното много преди мен. Аз не съм началото ти, нито края, нито дори това между тях. Не искам да оставям следи. Не искам след мен да има скъсани нишки на паячета, откъснат лист с надпис "Обичам те" или забравена фиба. Аз съм вътре в себе си. Няма нужда да преливам и в теб.
   О, да, сега е модерно да правя каквото си искам, пък да става каквото ще. Сега е модерно да се опитвам да уталожа всеки дискомфорт максимално бързо, евтино и без усилие. Да взема хапче за глава, за стомах, а след това срещу ефектите от преяждане. Да си сменя телефона/компютъра/чантата всеки път, когато се появи нещо по-шарено. Затова ходим счупени. Празни. И носим спомен, че някога може би сме били цели. Но сега дори не разполагаме с всички парчета от самите себе си. И се опитваме да се наредим, чупейки парчета от другите и нареждай ги в собствените си празнини.
   Как бих могла да обясня колко сладък е копнежът? Колко мъчително-удовлетворяващи са безсънните нощи? Колко много има в "Ами ако...?"
   Когато търся отговор в очите ти преди да задам въпрос, това не е предварително изчисляване на шансовете за успех. За да се откажа, ако не надминават стойността на константата на Планк. Това е просто моят начин да съм сигурна, че паячето си е добре. И не, не си придавам излишна важност. Изобщо не си въобразявам, че мога да те изпотроша отвътре. Не мога дори да те одраскам. Но мога да нараня паячето. И някой с красиви очи, дошъл след мен, да си мисли "Ех, ако имаше едно паяче тук в тъмното...".
  Знаеш ли как тежи да трябва да плащаш за чужди грешки? За думи, които някой друг е казал? Знаеш ли колко боли да те обвиняват, че си дала ябълка в Райската градина? Колко е мъчно да страдаш за паяче, което някой по невнимание е смачкал хилядолетия преди теб?
   Не, не ми трябва моментално удовлетворение на всички нужди. Не ми трябва мигновено хапче за щастие. Не ми трябва сигурност. Или спокойствие. Искам си само паячето. Пази ми го. Някой ден ще дойда да си го взема. Него и цялото тъмно наоколо. А дотогава - не, не ме е страх....

Августовско, v.2

photo credit: Champêtre via photopin (license)

Августовско, v.1

Три години по-късно.

Не изпълнявам желания. Милион и едно. Амаретово ми е. Нямащо. С вкус на изгубено. Раждам се. От думите. От диханието на страниците. От пъстрото в очите ти. Дори понякога от липсата ти. Защото отсъствието ти те дефинира. Нямането. Усещането, когато си тръгваш.
Любовта е състояние на духа. А не желанието да притежаваш. Не искам да те имам. Не си чифт обеци. Искам да държа ръката ти. И да усетя как почти незабележимо помръдваш пръстите си под моите. 
"Късо, дълго, нормално?" Двойно. С лед. И чист Triple sec. От бутилката. Не всичко влиза в категории. Не всичко можеш да дефинираш. Не всичко можеш да разбереш. Не всичко можеш да планираш. Казват, че най-дългият път, който човек трябва да измине, е 47 см - разстоянието от главата до сърцето. Не, благодаря. Предпочитам обиколния маршрут. През Варна. Защото дестинацията не ме интересува. Интересува ме границата между това да си тук и това да те няма. Границата между това да ме имаш и това да ме нямаш. Границата между твоя цирк и моя. Границата между хаоса и хаоса. А утре ли? Не зная...Днес е август.

Дълбоко

photo credit: via photopin (license)

Как е правилно да се каже : "Хапя устните си вместо теб" или "Хапя устните си вместо твоите"?

    Понякога ми се иска да имам способността, присъща на други човеци, да мога да се отдръпна, когато усетя, че пари. Да защитавам себе си от болката. Да пазя вътрешността си от това да получи нови рани върху незарастналите стари. Да не ми се налага да се пренареждам частица по частица всеки път, когато съм допуснала някого толкова близо, че е бил способен да ме разруши и преобърне с едно движение, с един жест, с една дума, с една липса на думи. И го е направил. Има голяма вероятност следващия път, когато се изградя от собствените си отломки, да започна да хващам Първа Програма. Без антена. Но няма значение. Изглежда "Better an "Oops!" than a "What if...?""е вплетено някъде в ДНК-то ми. Или съм просто нощна пеперуда, сънуваща, че е човек.
    Да, някои хора вярват, че спокойствие = щастие. Но не е. Спокойствието е изкуствено придобитото ни умение за кратък период от време да се плъзгаме по повърхността. В което така упорито обучаваме децата си. "Защо сега си тъжен? Вземи си бисквитка!". Мда, взех си. Даже две. И цялата кутия. И циркът си е все в главата ми. Само клоуните се зъбят малко по-тържествено...

    Спокойствието сигурно е приятно. Събуждаш се, усмихваш се отегчено, отиваш на работа, копаш ексели, усмихваш се отегчено, прибираш се, прегръщаш отегчено, заспиваш като бебе, а в петък вечер се маскираш на Астор и си махаш главата. Сигурно е по-приятно, отколкото да влезеш вътре в себе си. Въоръжен до зъби. Защото там има...интересни...неща ("I got people underneath my bed / I got a place where all my dreams are dead"). Защото там чуваш цветове. Защото там са всичките "Да ти се обадя ли?", "Да те събудя ли, само за да ти кажа, че те обичам?", "Да те докосна ли?", "Какво ще стане, ако...". И не е приятно. Никак даже. И е безсънно. И е изтощително. И е абсолютно непредвидимо. И е истинско.

     Задръжте си спокойствието. И спокойния сън. И спокойното-каквото-и-да-е. Оставете си ми цирка, клоуните и бялата захар. Скоро ще имам и Първа Програма. Без антена.

Как е правилно да се каже : "Хапя устните си вместо теб" или "Хапя устните си вместо твоите"?

Безсънно

 Казват, че щастието е в малките неща. Сигурно е така. Обаче, ако питате мен, щастието е в безсънните нощи. Когато не спя, защото докосвам нечии ръце. Когато не спя, защото гледам как някой друг спи, и не искам да изпусна и секунда, Когато не спя, защото стоя, обвила ръце около себе си, ям шоколадови бонбони и водя въображаеми разговори. Въображаеми разговори, които, вероятно, никога няма да станат невъображаеми. Защото ти не се поддаваш на провокации. А аз, освен да провокирам (и да правя баница), май друго не умея. И защото, както многократно ще ти повторя, нямам търпение. Никакво. Не умея да чакам. Няма как да успея да издържа до следващия път, когато се засечем пространствено, за да ти кажа всички онези неща. Пък и това е само половината от проблема. И другата, по-голямата половина е, какво ще правя, ако тази безсънна нощ ми е последната, с всички неизказани неща, непрочетени страници, недокоснати ръце? И неизяден шоколад? Там, където ще отида, няма да ме пуснат с цирка в главата ми, уверявам те. Затова, нека да си поговорим. Сега. Голяма работа, че те няма. Аз ще отговарям вместо теб. 

  Понякога се улавям, че започвам да стъпвам на пръсти. Това е, когато твърде много започне да ми пука за нещо. Или за някого. Когато, вместо да спя, ям шоколад, препрочитам милион съобщения, убеждавайки се как е можело да не ги пиша.Или колко глупаво съм ги написала. Или колко изначално глупава съм самата аз. Тогава, когато се уловя, че стъпвам на пръсти, е моментът, в който е време да счупя нещо - мен, теб, това между нас. Или пък нещо тотално различно и несвързано. Защото моментът, в който започна да стъпвам на пръсти около теб, е моментът, в който аз вече не съм аз, а продължение на собствените ми представи за това, което ти би искал. Не си спомням да си ме молил да мисля вместо теб. Не си спомням да си ме молил да стъпвам на пръсти. Всъщност, изобщо не си спомням да си ме молил. Или да си искал.

  Счупих, знам. С ясното съзнание за това. Но няма да ходя на пръсти. Освен ако....освен ако ти не си имал своята безсънна нощ. Защото щастието в безсънните нощи е единственото, което си струва да замълчиш. Да преглътнеш себе си,собствената воля на вещерската си червена коса и опърничавото си настояване, че всички хора мислят и чувстват в твоя диапазон. Защото щастието в безсънните нощи на другите е единственото нещо, което ще ме накара да стъпвам на пръсти. Около теб. Около себе си. Около света. Защото себе си имам право да счупя. Но щастието в безсънните нощи на другите е неприкосновено. Ти...ти спиш ли тази нощ?

Понякога

   Опитвам се да се самоубия с музика.
   Пускам нещо, уж безобидно, което обаче е пълно с история. Спомням си докосване, а не би трябвало. Беше отдавна, толкова отдавна...Отминала Нова Година. "Nearly forgot my broken heart..."....
   Още по-отдавна. Pearl Jam. Преди 10 000 лета. Целувка. Всъщност, няколко...десетки. После - пауза. От хиляда години.
   И ти. Винаги 5 сантиметра по-далече от необходимото. Просто ей така. За да си сигурен. Безопасна съм. Червената коса е само за разкош. "Come break my bones, come spread my ashes...". Забивам ножа. До дръжката. И завъртам. Just in case. "Be brave and show me where it hurts..."
   Оплетена в спомени, не мога да прекрача напред. Това, за което воювах години, вече май не е точно моето. След години - да, но сега...Сега е различно.
   Винаги съм искала да покажа, че мога сама. Че не искам помощ. Мога да нося торбите си от пазар. Мога да си отворя сама буркана. Мога да се оправя във всякаква ситуация. Не искам да бъда спасявана. Не съм Damsel in distress. Никакво рамо, на което да плача, не ми е нужно. И не, няма да те манипулирам, защото ми е под достойнството. Аз, всъщност, съм толкова силна, независима и необикновена... Докато не се обърна и не осъзная колко средностатистическа искам да бъда. Как не искам сама да си отварям бурканите. Не искам аз да шофирам. И да, искам да ме спасиш. Поне веднъж. Знаеш ли, понякога мечтая за "Нека го направя вместо теб"...
   Винаги съм вярвала, че когато искам да бъда с някого, няма значение кой на кого се е обадил. Няма значение, че изходящите ми обаждания към теб, съотнесени към входящите ти към мен, са около 200 000: 1. Who cares? Нали се чуваме, виждаме, и съвместното ни време е приятно изкарано. Не е важно, че ако аз не се обадя, няма да се видим пет...надесет месеца. Нали ни е хубаво, като сме заедно? Нали?! А...всъщност, като че ли не е точно така. Като че ли не ми е все едно, че аз искам да те видя, а за теб е просто...ОК. Като че ли ми се иска да знам, че ако някакси не ти се обадя, ти ще ме намериш. Че понякога ти липсвам. Мъничко. Понякога искам да чуя "Обичам те". И пръстите ти в косата ми. Понякога...
  Само понякога. През останалото време ще мога всичко сама. Няма да имам нужда от теб. Няма да чакам. През останалото време всичко ще бъде както преди. И както след. Но понякога, само понякога, в този кратичък момент, музиката в главата ми ще спре. И ще чуя себе си. И теб. И света. И ще знам, че те има. И мен. И света. Че не живея само в собствената си глава. И че щастие има. Макар и само понякога.